Петър Бойчев, директор на Исторически музей- Тутракан: Хиляди са имената в героичния иконостас на Тутраканската епопея

Петър Бойчев, директор на Историческия музей в Тутракан, пред Радио „Фокус“- Шумен.

Фокус: Г-н Бойчев, в навечерието сме на 102 годишнина от Тутраканската епопея. Кои са имената, които стоят в героичния иконостас на тези събития?

Петър Бойчев: Имената са хиляди. Тук участват сили на българската армия. В спомените си ген.Пантелей Киселов пише за Тутракан, че това не е победа, спечелена от ген. Тошев, или ген. Киселов, а се дължи изключително на геройството и себеотрицанието на славните офицери и войници от армията. Това е общ устрем на войниците, жажда за освобождение на братята си. Много спомени се написаха в това отношение. И ген. Киселов, и ген. Тошев, който издаде цяла книга за войната в Добруджа, полковник Ангелов, началникът на артилерията, също даде подробности за Тутракан, много войници също. Говорим за овладяването на народния устрем. Ген. Тошев не случайно казва, че като се обяви война на Румъния започнаха свирни и хора, ще кажеш утре нямаше да потекат реки от кръв. Говорим за радостта на войниците, че отиват да освобождават родна земя. Може  би точно тази мотивация дава възможност за толкова кратко време една укрепена крепост да бъде превзета. Не случайно това се пише от всички. Всички военни специалисти. И няма друг начин. Отбраняващият се, който има всички предимства, но няма мотивацията, просто стои по заповед, и затова е лесно да бъде преодолян. Съпротивата му е много слаба. Джордже Топарчану, войник, офицер, военнопленник, издаде книга, която е преведена и на български език.  В спомените си сам казва, че  просто войниците стояха  и чакаха да умрат, и бягайки, отстъпквайки се смачкваха на пристанището, търсейки плавателни съдове, един връз друг, всеки иска да се освободи, а не да се организира за борба срещу противника. Той много точно пише за ужаса, който българските войски са причинили на отбранителите. Това е едната страна- героизъм, себеотрицание, мотивация, за да можем да се гордеем днес именно с българския войник. Сега, около 100-годишнината от Първата световна война започна много да се пише. Трябва да кажа, че румънските колеги в последните една- две години публикуваха доста неща, като че ли малко лишени от този върл национализъм, който имат. Стремейки се малко по- обективно да кажат истината за Тутракан, за Добруджа и въобще войната от 1916 година. Например, Мануел Станеску е  един от румънските историци, който обективно изследва проблема Тутракан. И в публикациите се отдава дължимото на българският войник- неговият много силен устрем. Виждат причините първо в подготовката на тяхната армия за войната, оценява се това, че румънците са в чужда територия, по укрепването на крепостта нямат бележки, имат по състава, стремят се да оценят и да на пишат истината за Тутракан. Ген. Теодоси Даскалов, министър на войната  в 1940 година, влизайки при възвръщането на Добруджа според Крайовската спогодба, казва, че Тутракан е символ на гериозъм и на народната мощ и първото нещо, което прави, влизайки в Тутракан е да се поклони пред героите на Мемориала. Ген. Киселов пише, че Тутуракан- това име ще бъде записано в златните страници на народната храброст. Бащи и майки разказвайте за тези славни победи на синове и дъщери, които трябва добре да ги запомнят и дълбоко да се вкоренят в техните крехки души. Един народ, лишен от мъжество, честност и благородство, не се уважава от другите народи, и не може да има тежест пред света. Това са толкова силни думи и те са казани 5 години след битката, в 1921 година. В днешно време ние отдаваме достойна почит и уважение към тези герои. На плочите в нашия Мемориал ние сме изписали всички загинали и починали от раните си. Няма безименни герои. Благодаря на Министерството на културата, че през тази година дадоха статут на Мемориала като национален паметник. Това е достойно и заслужено.

Фокус: Това придава ли допълнителна тежест на това място?

Петър Бойчев: Отговорностите са по- големи по отношение на опазването и поддръжката на Мемориала „Военна гробница- 1916“, като място на народната памет. Община Тутракан и Историческия музей поддържаме го в изключително добър вид, поддържаме стелите чисти, имената четливи, кръстовете и гробните места също. Въпросът обаче е друг. Имаме проект за изграждане на място на музейна експозиция. Продължаваме да търсим начин за осигуряване на финансиране  за реализацията на този проект. Внасяме го по програма „Региони в растеж“. Трудно е, минимум 15% съфинансирне се изисква от страна на бенефициента, а това е много за общината. Но въпреки това полагаме усилия да направим всичко възможно да кандидатстваме и да решим тази задача. Да направим една експозиция. Мемориалът се посещава целогодишно от хора, дошли да изразят почит и признателност. Там нямаме приходи,  на Мемориала ние не късаме билети, беседите са безплатни, но е добре да има музейна експозиция, за да могат хората да усетят атмосферата, да влязат в същността на битката.

Фокус: Какво послание за съвременниците, за бъдещите поколения носят честванията, които се организират по повод на годишнини от великите моменти от българската история?

Петър Бойчев: Преди всичко да обичаме България. Да не забравяме, че сме българи, че сме патриоти и да я защитаваме така, както са я защитавали героите, погребани в Тутракан, в Добрич, в Сливница, извън границите в бившите наши землища. Да с учим от техния подвиг, да се стремим да бъдем като тях, а за да стане това трябва добре да познаваме историята си, да познаваме българските въжделения. Европейският съюз си е Европейски съюз, европейските ценности също, но ние никога не бива да забравяме, че преди всичко сме българи, а после европейци. Тези възпоминания, при които почитаме паметта на загиналите и на жертвите във войните за национално обединение, завършили в крайна сметка без да се реализира голямата цел на България, означават, ме тяхната смърт не е безмислена. Те са дали живота си за България, това трябчва да тачим и ценим.

Фокус: Мислите ли, че Тутракан като  велика епопея на българския боен дух и жертвоготовността за свободата на отечеството, може да получи подкрепа за град на Българската бойна слава?

Петър Бойчев: Градът заслужава. Със свое решение Общинският съвет е оторизирал кмета на община Тутракан да занимава всички институции, за да може да се оцени неговият принос по отношение на героизма, на себеотрицанието за това, че този град, превърнат в крепост, с неистов устрем, героизъм и себеотрицание е бил превзет. Тук е водена битка намерила място във всички военни енциклопедии, военни училища, публикувана навсякъде. Тутракан е име гордо, име символ на героизма и на българското воинско майсторство, на нашето командване, на нашите офицери. Тутракан е Одрин. Тутракан и Одрин са равни по сила и значение. Само че, тук с прав щурм, за разлика от Одрин, където е ималмо петмесечна обсада. При Тутракан няма как- реката пречи, не позволява да се обсади и затова тук  имало  директен сблъсък с една добре укрепена крепост. Това не може да се превземе без добро командване. Тогава, при падането на Тутракан и неутралните страни, и враговете, и съюзниците- в техния печат са отразени хвалебствия за този неочакван успех за българите. А това е постигнато, не защото съдбата е решила така, а защото е добре планирано и подготвено, подплатено с патриотичен устрем, гериозъм, себеотрицание на войските. Крепостта се превзема за 33 часа- има мотивация, има за какво да се борим. Има достатъчно аргументи, за  да може Народното събрание да издаде постановление за обявяване на Тутракан и Добрич за градове на Българската бойна слава. Другите големи битки са извън днешните граници на България. И Одрин, и Каймак- Чалан са извън днешните граници. Там също са водени величави битки, но там гробовете са заравнени.

Фокус: Г-н Бойчев, какви бяха спомените на живите участници в тази битка?

Петър Бойчев: Живи участници отдавна няма. Последният почина през 1990 година. Но ветераните идваха на Мемориала, и известяваха пристигането си, удрайки камбаната на малката камбанария на Военната гробница. И ние разбирахме, че са пристигнали. В спомените си разказваха за устрема, как са преодоляли веригите, как са влезли в окопите, как румънците са бягали, изоставайки цялото си оборудване, как в укритията, във фортовете са намирали шоколади, дрехи, просто те са били на почивка. Румънците не са очаквали, че тази крепост може да бъде превзета. Били са добре устроени, добре облечени, добре въоръжение. Има спомени за раняването на командира, или как е убит, как е загинал капитан Кочов от Шести полк, как са ранили командира Иван Караенев и Иван Червеняков на Шести Търновски и 31 Силистренски полк, и много такива подробности, както и за лечението на ранените, как са миналави през труповете и телата на раненит,е за да овладеят телените мрежи и да могат да напреднат към фортовете.

Фокус: Обогатявали се експозицията „Тутраканска епопея“, която имате в музея?

Петър Бойчев: Експонатите, с които разполагаме са дарени от внуците на генерал Киселов, те са дали реликвите, които имат. Още приживе една част от тях баща им е предал на Националния военноисторическия музей. Те донесоха албума на ген. Киселов от 4 дивизия, походът на 4 дивизия в Добруджа, част от ордените и медалите, които не са предадени Националния военноисторическия музей. Донесоха и еполетите на геренал- майор. Това имаме като реликви, останалото е въоръжение, получено от Министерството на отбраната, от дарения- стрелково оръжие, картечници. Много документи и снимки, които сме издирили. Експозицията е достъпна за посетителите, разположена е на 100 кв.м, не е много голяма. Добре е уредена, получили сме добри отзиви за нея. За нас обаче е малка, можем да я направим много по- голяма, използвайки съвременни средства. Дано успеем да реализираме проекта за музей  на Тутраканската епопея в Мемориала „Военна гробница- 1916“.

0 Comments

Няма коментари

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.